Замислила ли си се някога защо приказките,които винаги завършват с хепиенд, започват с "имало едно време"? Много съм мислил по това и съм сигурен, че отговара е, че ние винаги сме склонни да фаворитизираме миналото. Всичко в него е много сладичко и миличко, даже конфузните ситуации, провалите и тъпите постъпки са пречупени през една носталгична призма и вече са в графата на "колко беше хубаво"! Сигурно си забелязала, че хората си умират да се излагат, като си разказват издънките на разни пиянски семейни сбирки и всички се разхълцват от смях. Мисля, че това е много, много тъжно.......
"Спомняш ли си какво беше едно време?" - Простотиии......
За мен значението на миналото е да си това, което си. И никога, и по никакъв повод да не предаваш собственото си Аз. На никаква цена.
И така Миналото....
Тази лепкава супстанция, която има гадния навик да се промъква в най-неочакваните моменти и да ни напомня за себе си.
И така миналото и хората от него! И колко от тези хора сега са тук!
Прозаичен въпрос с прозаичен отговор! Истинските!
И така миналото.... Далечното минало.... И какво има там?
Една голяма усмивка.... И едно усещане, което не може да се опише...
За него няма дума. Не можеш ей така простичко да го формулираш и да продължиш. Защото ако можеше щеше да бъде лесно. пишеш го някак си там и продължаваш. И след време в разгара на някакъв кръчмарски запой ще се оригнеш и ще кажеш на останалите" Чакайте да ви разправям, че се сетих за едно гадже което наеб... в 11 клас на една бригада......." Да, така е лесно. И всеки го прави с всеки. Но има неща, които не можеш. Защото са истински.
Какво става в началото на всяка връзка! Флиртче, кафенце, сладникави погледи през пърхащи мигли, случайни докосвания, страсти на кристали и парцали, кулминации от изчуквания и оргазми и там някъде между пъшкания и блокажи на мозъци единия се изпразни и вземе да каже "Обичам те!" И се започва единия, другия - обичам те,обичам те и така хиляда пъти. Следва кавър версиите "Колко ме обичаш?, Защо ме обичаш?, Наистина ли ме обичаш?, Много ли ме обичаш? " И така - думи, думи.. И дори да е имало нещо то вече е смазано под камарата от думи. Но важното е че знаем, сигурни сме и сме окрилени, защото чуваме по хиляда пъти на ден това което искаме да чуем "Обичам те!" Е те това е.. Както се казва "Браво на момчето" А... Браво и на момичето! 
И така..... Нафрашкани с любов продължаваме.... По нататък няма смисъл от обяснения на следващите фази - раздели, обиди, заплахи, панаири.... Простотии... И думи, думи.......
И така миналото... И усмивката.. Една голяма усмивка, която съвсем случайно си забелязал и мъничко тъга. Една голяма усмивка и една малка тъга... Усмивка на Богиня.... И съвсем спонтанно посягаш към молива и белия лист и започваш да пишеш. И разбираш, че това е друго, че ти не си можел да се справиш сам. Защото писането не е самотно занимание, както си мислят всички. Просто пишеш и усещащаш едно дихание и виждаш една леко тъжна усмивка. Защото за писането трябват двама, както за всичко важно и истинско са нужни двама....
Една голяма усмивка и една малка тъга... И се сещаш за есента...
И така ти и твоята муза....
И така ти и твоята есен...
Защото колкото и да отбягваш темата Тя е тук.
Твоята Есен! Твоята Муза!
Започва Есента на Музата......
А ти просто не можеш да направиш нищо....
Просто пишеш.....